Връщам се 74 години назад, когато като малко босоного дете опознавах света по зелените поляни и прашните улици на село Поройно Омуртагска околия.

Един ден забелязах нещо необичайно: На улицата пред нашата къща няколко бабички се бяха събрали и оживено разговаряха за нещо. Какво ли си приказваха? Приближих ги за да разбера, но те млъкнаха и бързо ме отпратиха да си играя. Аз пък бях упорит в постигане на целите си. Веднага се отправих към моя надежден информатор - моят баща. Попитах го какво се е случило. Той ми каза:
- Нашия съсед дядо Велин е умрял.
- Умрял? Какво значи човек да е умрял?
- Ами, слагат го в земята и повече никога няма да го видим вече.
Стори ми се чудовищно жесотоко. Света ми изглеждаше прекрасен, и изведнъж - край. За всеки случай исках да се уверя дали участа на дядо Велин ще постигне и мен.
- Татко, и аз ли ще умра?
- Да, и ти.
Наверно съм имал много отчаяно изражение, защото баща ми бързо добави:
- Но това ще стане след много, много години. Първо ще умра аз, а много след мен и ти.

От тогава изтече много време. Постигнах почти всички цели на живота си. Много пъти се срещах и разминавах със смъртта. Вече не се стресирам от нея. Има ли смисъл да се тревожим за нещо, което неизбежно ще се случи? Знам какво си мислите в момента - лесно е да се каже но е трудно да се изпълни. Така е, но е възможно!

Последната ми среща с "бабичката с косата" беше 73 години след първата. Този път очевидно тя беше дошла за мен. Мястото на срещата беше Шуменския пазар а времето - черешово на 2011 г. "Питекантропусът", който ме нападна беше в ролята на продавач на зеленчуци.  По-млад и видимо по-силен от мен. Той брутално навлезе в личното ми пространство, осъществи захват над мен и преди да реагирам първите му думи бяха: " ти мене ли ще удряш бе, знаеш ли че мога да те убия, ей сега ще извикам полиция".          
В съзнанието ми веднага сработи връзката убийство-полиция - организирана престъпност. Нямах готов план за действие освен резервния при липса на всякакъв друг. "Когато смяташ, че смъртта е много близко, остани в пълно съзнание". Това ми помогна да осъществя психологически контрол над агресора. Екшъна завърши със няколко откъснати копчета от ризата ми и загуба на портмонето ми с малко пари, личните ми документи, шофьорска книжка и дебитна карта. Бях загубил сражението. но не и войната.

Първата ми работа беше да блокирам дебитната си карта. Благодаря на служителите на Райфайзенбанк, че без формалности и с разбиране на ситуацията, за минути извършиха тази операция. А можеха например да ме поставят в безизходица като ми поискат личната карта/която остана в откраднатото портмоне/. Нямах пари дори да платя минималната такса за услугата.
Следващата ми задача беше да поискам съдействие от полицията за да си върна откраднатото портмоне . Нямам нищо лично срещу човека, поставен да приема жалбите на гражданите, затова ще спестя името му. Той не ми оказа никаква помощ. Според мен той беше от типа хора хора които се грижат повече за правата на престъпниците, отколкото за правата на жертвите. Той ми каза да си отида в къщи, да напиша жалба и да я регистрирам в полицията. За парите не било сигурно, че ще се върнат, но документите можело да ги подхвърлят и тогава ще ме уведомят да дойда да си ги получа. Ако това не станело до три дни, започна да ми обяснява как да си извадя нова лична карта безплатно. Бях запомнил физиономията на  "питекантропуса". Конкретната ми молба към въпросния полицейски служител беше да ми съдейства за установяване самоличността на крадеца, и то веднага докато е още на пазара до стоката си. А не след това да получавам отговор от полицията, че извършителя е неизвестен. Той обаче ме изпрати сам да търся портмонето си.
Не беше трудно да се досетя какво ще последва. Наглият крадец, търсеше повод за саморазправа и този път тя можеше да свърши със смърт. Не желаех смърта му, а още по-малко моята. Затова отивайки отново на пазара се постарах да не му давам никакъв повод за нов скандал. Съзнателно избягнах срещата на погледите ни. Попитах наемателя на срещуположната маса/девете маси ги  разделяше само 2 м. проход/, дали някой тука не е намирал загубено портмоне. Човека ме погледна съчуствено, но не каза нито дума. Отговора обаче беше разбираем за мен.  С езика на тялото той ми казваше - не ме питай, не мога да ти отговоря. Питекантропусът беше наплашил всички наоколо.
Тръгнах да търся кварталния на пазара. Бях изминал около 300 метра, когато питекантропусът ме настигна и с мазен глас ми каза - хей боксьора, чакай да се разберем.
Отговора ми беше - не желая да разговарям с теб.
Тогава изригна вулкан от псувни, ругатни и нови заплахи за убийство. За втори път бързо напуснах мястото на произшествието.

Обадих се на телефон 166. Този път късмета ми проработи. Нямаше нужда да обяснявам на дълго и широко на дежурния какво ми се случи. Разбра ме от две думи. Последва кратък диалог. 
Той: - Къде се намираш?
Аз: - На пазара.
Той: - Отиди до бариерата! Ще ти пратя двама полицаи.
Впечатлен съм от поведението и културата на двете млади момчета които ми изпрати. Първо записаха моите лични данни / довериха се на моята памет и морал, защото  нямах лична карта/. След това казаха: хаиде сега да отидем при другия.
Като ни видя да идваме, "другия" претърпя истинска метаморфоза - от свиреп тип моментално се превърна в сервилно мазно безгръбначно същество.
Както при мен, процедурата се повтори. Полицаите му поискаха  личната карта и той лакейски им я представи. Докато единия полицай записваше личните му данни, аз видях моето портмоне, зад гърба  на питекантропуса, там където държеше неговите пари от продажбите. Казах това на полицаите. Последва заповед: - върни портмонето на собственика му. Така си върнах собственоста върху откраднатите вещи.
Следва продължение!

Ето го и продължението. →  01.06.2012г.  Спечелих войната. Защитих правото си на лична собственост  гарантирано ми от конституцията с помощта на трима служители от РУПолиция Шумен: - дежурния на тел.166 и двамата полицаи, които той ми изпрати.
Служителя по жалбите в РУП, взема документа, който ми беше издал при първото ми отиване при него и ми издаде нов по образец, с дата 22.06.2011г.  В него беше попълнен само първия раздел, а останалите два оставаха непопълнени. Това, означаваше, че случилото се на мен /кражба и насилие със заплаха за убийство/, утре можеше да се случи на моя внук, или на който и да е друг невинен човек?  Изчаках една седмица за реакция  по случая от страна на РПУ  и след като не видях такава, отидох в приемния ден и час при началника на РПУ.  
На това място правя асоциация с едно друго мое посещение в приемния ден и час при директора на ОДВР Шумен по времето на тройната коалиция. Колкото и пъти да отидех в единствения час от седмицата, който директора беше определил за прием на граждани, той винаги беше зает с по-важни дела. Затова пък на входа седеше един юнак от ДПС, който разпитваше по какъв въпрос търсиш директора и по своя преценка насочваше гражданите към по-ниските нива. Жалко за такива директори, защото се лишават от най важния ресурс за управление - информацията от първоизточника. Не мислите ли, че високия рейтинг на ББ и ЦЦ се дължи и на способността им да общуват с хората?
Сега беше друго - никой на портала не ме попита за какво ще разговарям с началника на РПУ. Седмица след това получих писмо от РПУ че лицето Йордан Кирилов Жеков от гр. Шумен е предупредено по чл. 56 ал.1 от ЗМВР да не се саморазправя с вас. Странно само защо копие от това писмо не е изпратено и до въпросното лице. Дано не се окаже че Австралопитека  не знае за предупреждението и реши, че безнаказано може да ме нападне отново.

Има смисъл,разбира се!Така ,както се тревожим за куп маловажни и независещи от нас неща през живота си,как да не се тревожим за най-главното събитие обезличаващо всияко постигнато от нас.